Раздавах себе си без жал
за теб и за децата,
и нищо не оставях
за мен самата.

Обичам те, но вече не така,
обичам те с тиха топлота!
Обичам те и запомни
ти беше моята скала
за всичко до сега!

Макар, че не веднъж
с гръм и трясък исках аз
да чуеш и да разбереш,
че ти единствен си за мен,
и не бива да ме нараняваш!

Затуй в Коледната нощ
желая да се извиня за грубостта
и да кажа със притихнал глас:
“Прости ми ти и забрави,
любовта виновна е, и болката…
Прощавам ти и аз,
и всичко ще се нареди
щом двама сме до старини!

Обичай ме и ти,
но искрено и с нежност,
за която толкова жадувам!”

Колко е дивно, красиво,
огряно с мек пламък
от залеза – приказно
с огнена диря и блясък
от всякога по – жизнено!

Със своята мека синева
толкова велико и кротко,
полюшващо едва, едва,
огромната развълнувана гръд.

Обичам го и когато е гневно,
когато е мрачно и сиво –зелено.
Обичам го с морския бриз.
Обичам го с бурния вятър,
разрошил косите и
свирещ с ярост в ушите.
Обичам го когато с грохот
и пяна изсипва вълните
и бясно залива брега.

Но най го обичам,
притихнало, нежно, напевно,
поклащащо бавно и тъжно
тъмните си води,
сякаш едва диша.

Когато болка раздира душата,
когато сълзите напират,
когато си сам и отчаян,
застанал там на брега,
когато се чувстваш предаден,
то сякаш те милва,
и нежно, гальовно шепти
Обичай ме ти!

Не бих заменила това
За нищо на света!

Душата ми се сви на топка,
очите ми са тъжни,
а устните ми пак мълвят

Защо? Защо? И хиляди защо!!!

Нима заслужих всичко туй?
С какво сгреших и съгреших,
Че тъй почерни ми живота!

Като наказание звучи и мъст!
Но защо и за какво?
За туй, че посветих се аз на него,
на човека – мислех – моята скала,
за туй, че в труден миг останах сама,
за туй, че го обичах безрезервно,
за туй, че вярвах му, че вярвах в любовта.

Поглеждам със надежда в очите му,
че всичко туй, не е лъжа,
че има обич, доброта, разбиране едва,
но срещам хлад и присмех лек,
очи присвити с неискрен поглед,
сякаш казващи, не виждаш ли –
недосегаем съм, каквото и да казваш,
Вина ще имаш ти, а аз ще правя туй,
което ми харесва, и никога не ще ме спреш.

Загубих себе си в дебрите на любовта,
Отдадох живота си и сега скърбя,
И знам, че никога не ще се върне
Ни той, ни моята душа, ни вярата,
Ни любовта, нито онзи живот.

Гледам се аз в лицето,
Очите ми вехнат в тъга,
Устните ми с увиснали ъгли,
Зъбите стиснати с болка
И вик замръзнал зад тях.

Нима го заслужих?
С какво и защо?

Сякаш вчера имах крила,
С любов във сърцето,
с вяра в душата, щастлива,
че имам прекрасни деца,
че имам до мен мъж – скала.

Отнеха ми всичко в един миг,
Потънах във бездна и мрак,
Без изход, без лъч светлина,
Само студ и тъма, сковали
Душата ми нежна и крехка.

Скалата на моя живот
Вече е с друго лице
Очите тъмнеят от грях
Сърцето тупти с друг ритъм
Ръцете, които обичах са чужди,
Студени и сякаш различни.

Изслушах обиди, клетви и
Неискрени думи, лъжа.
И най –гадното от всичко това
Че аз съм виновна – съзрях
Изневяра и видиш ли обвиних
А той е невинен- кристална сълза
Не съм го разбрала, обичал ме бил.

Поздрав – послание изпратен на чужда жена,
Че тя е прекрасна, изключителна и една,
Че той я обича и прекланя глава,
Че вече година позволява това.

Питам се – защо страдам така
Та той не заслужава това
Щом с лека ръка и чисто сърце
Предаде семейство, любов
И после изми съвестта
С обиди и хули, с кавги
Колко съм лоша, колко съм зла,
Как не разбирам и как не ценя!
Потънах в земята от срам, че аз съгреших
Да видя вина в него – невинния.
Преглъщах сълзи, усещах стрели-
Безбройни забити във мен
Не можех да дишам,
Не можех да виждам
И чувах отдалече,
Колко прекрасна е тя
Как би ми била пример на мен -
Недостойната жена, мърмореща,
Дебнеща, сърдита, отблъскваща,
Него неземния принц, достоен
Ласкаещ и див, повлякъл крака
След една фалшива жена,

А на мен не дава свобода
Аз съм жената в дома,
Аз съм уюта, е – гадно е това!